Image

Alto ventos est coeptis utque fecit. Phoebe sine circumfuso arce. Tanto aliis. Matutinis cornua origo formaeque animal mundo. Chaos: fabricator. Natura mundo caesa addidit. Cuncta habendum meis omni ille formaeque emicuit septemque et. Lege fecit aethere porrexerat gentes horrifer formas.

Alto ventos est coeptis utque fecit. Phoebe sine circumfuso arce. Tanto aliis. Matutinis cornua origo formaeque animal mundo. Chaos: fabricator. Natura mundo caesa addidit. Cuncta habendum meis omni ille formaeque emicuit septemque et. Lege fecit aethere porrexerat gentes horrifer formas.

Alto ventos est coeptis utque fecit. Phoebe sine circumfuso arce. Tanto aliis. Matutinis cornua origo formaeque animal mundo. Chaos: fabricator. Natura mundo caesa addidit. Cuncta habendum meis omni ille formaeque emicuit septemque et. Lege fecit aethere porrexerat gentes horrifer formas.

Недоверието е токсично за управлението

Интервю с д-р Александър Симидчиев, кандидат за народен представител от „Демократична България“ в 25 МИР София с преференция 103 и в 26 МИР София област с преференция 101.

Д-р Смидчиев, имате сдружението „Въздух за здраве“, кажете как мръсният въздух ни уврежда?

Това е все едно да питате една риба как я уврежда мръсната вода, когато плува в нея, защото ние реално сме потопени във въздуха постоянно. И за да може да съществуваме, вдишваме тази газова смес средно по 16 пъти в минута с обем около 300 до 500 мл на едно вдишване. Така че около 5-6 литра на минута минават през нашия бял дроб. Ако се изчисли на час или денонощие, ще видите едни огромни количества, примерно 11 кубика на ден. Това е все едно един бетоновоз, натоварен с въздуха, който минава през белия ни дроб всеки ден, заедно с всичките неща, които съществуват вътре във въздуха, частици, прах, газове, всякакви замърсители.

Kак мръсният въздух е свързан например с инсултите или с депресиите?

Белият дроб е еволюирал и има няколко защитни механизма, с които ни пази от околната среда, от мръсните съставки на въздуха. Но когато частиците са твърде малки, те не полепват по лигавицата на горните дихателни пътища, а попадат чак долу в т.нар. алвеоли. Това са малките сакчета, в които въздухът влиза, за да се обмени кислородът и да навлезе в кръвта. Минава през една много тънка мембранка, наречена алвеоло-капилярна мембранка. Тя е с дебелина горе-долу два пъти дебелината на сапунен мехур, два микрона. И когато тези частички попаднат там, те лесно преминават в кръвта. А нашите кръвоносни съдове и кръвта нямат защитните сили на белия дроб. Токсините, които сме инхалирали, праховите частици, пътуват из кръвоносната система и увреждат стените на кръвоносните съдове, предизвиквайки атеросклероза, възпаление в самите стени. А кръвта преминава през всички органи в човешкото тяло. Когато се възпалят стените и се получи атеросклероза, кръвоносните съдове се стесняват, кръвоснабдяването се влошава и започват хроничните изменения. Включително промени настъпват и в мозъка. Защото, когато мозъкът престане да се храни нормално с кръв, той започва да страда и се развиват редица дегенеративни изменения. В някои случаи се запушва кръвоносен съд, който е много възпален и се получава т.нар. инсулт. Когато се инхалират токсини, те предизвикват субклинично, но системно възпаление. А когато имаме такова възпаление, се променят всички вътрешни системи, включително т.нар. парасимпатикова нервна система. Този дисбаланс преминава и в емотивни отклонения, едно от които е депресивното състояние.

Кой е основният замърсител на въздуха в София?

Основните замърсители за страната са няколко. Специално в София, понеже тя е в една котловина, нещо като чинийка, на дъното на която се събира всичко, което си правим тук, има два основни вида замърсители. Едните преобладват през зимните месеци и това е горенето на твърдо битово гориво. Всяка една печка тип „кюмбе“, в която се горят въглища или дървесина, извежда през комина толкова боклуци, колкото работата на 18 тира. В София има само 55 хиляди такива печки, но като умножим това число по 18 ще получим почти милион допълнителни тирове, в резултат на което се получава огромно замърсяване с фини прахови частици. И особено, ако в печките гори дърво с влажност повече от 17%. За да гори безпроблемно, дървото трябва да е съхнало поне две години. Извън зимния период имаме замърсяване от трафика, особено от автомобилите на 10-15 години, които нямат катализатори, нямат филтри, повечето са дизелови, отделят азотни окиси и фини прахови частици. Замърсяването не е малко, особено при безветрие се наслоява приземен смог, който е доста токсична комбинация от най-различни летливи въглеводороди, фини прахови частици, азотни окиси и пр.

Вие какъв автомобил карате, с дизел или с бензин?

Карам автомобил, който отговаря на европейския стандарт Euro 6. Това е най-модерният вариант на дизел, но съм решил да го сменя с нещо, което се нарича plug-in хибрид. И причината да искам подобно нещо е, че изцяло електрическите автомобили все още нямат достатъчен обхват на движение. А с обикновените хибриди на практика се движиш само с бензин. Plug-in хибридите позволят из града да имаме 50-60 км само на електричество, а на дълъг път можем да използваме и другото гориво. Тоест за момента това според мен е най-доброто от двата свята. 

Вървим към свръхтехнологичен свят, виждате ли в бъдеще някаква антиутопия, свят на атомизирани индивиди, които общуват през устройства, размножават се изкуствено и не ползват емоции, за да са по-успешни и да компенсират несъвършенствата ни като човеци…Или ще си останем същите човеци, дори ще развием и възпитаме повече тактики на емпатия? Как виждате бъдещето?

Мисля, че в бъдеще ние, човеците, ще продължим да бъдем такива, каквито сме сега. Защото от неандерталеца до момента човекът не се е променил психически и емоционално. Променила се е технологията, с която общуваме. Но реално основните физиологични, емоционални, когнитивни процеси са останали същите. Когато говорим за стрес, т.нар. механизъм fight or flight e еднакъв и при неандерталеца, и при нас в момента. Независимо, че живеем в коренно различен свят. Така че в бъдеще основният начин, по който работи нашия мозък, няма да се промени. Ще се променят допълнителните неща около нас. Но това, което виждам болестотворно, за съжаление е общуването с техниката по начина, по който в момента общуваме. Мобилните технологии позволяват огромно количество информация да залива нашия мозък. И се получава един когнитивен дисонанс, не можем да възприемаме такова количество информация и започваме да филтрираме част от информацията. Но не сме подготвени да филтрираме правилната част от информацията, това създава претоварване и започваме да работим на ниво „заглавия“. А когато заглавията се правят, за да бъдат атрактивни, а не винаги отговарят на същността на написаното, това води до изкривяване на информираността, която получаваме през медиите.

Човек, който обича да рискува ли сте, или по-скоро кротък типаж, който не иска стълкновения и предпочита да му е удобно на топло?

Зависи. Аз лично за себе си съм видял как мога да бъда доста контрастна личност при различни условия. Например возил съм се на делтаплан, което е доста рисково. Това в кръга на прикюченията. Поемал съм доста рискови начинания. Но същевременно в трудовата ми дейност като лекар съм изключително предпазлив към това да предписвам медикаменти. Много често дори се въздържам да предписвам, когато смятам, че може да има ефекти, които са нежелани. Привърженик съм на това да предписвам по-малко, отколкото повече, тоест да третирам заболяванията с минималното количество медикаменти, с необходимия минимум, за да се постигне здравен ефект.

Скандализира ли ви несправедливостта или я възприемате като част от естествения ред на нещата, добро и лошо си вървят заедно и това е неизбежно?

Със сигурност несправедливостта е неприятна. Усещам я вътрешно като неприятно преживяване. Но винаги се опитвам да преценя какво мога да направя и ако мога да направя нещо, съм доста настойчив в това. През 2006 г. имахме една много тежка несправедливост в компанията, в която работех. И това ме мотивира да направя всичко възможно, да излезе правдата. Същевременно в живота има несправедливости, които са очевадни, но които не могат да бъдат коригирани от индивида и тогава опитите да направиш нещо водят до зацикляне, до невъзможност и до депресия. Затова аз се опитвам да променям нещата, които мога, и които чувствам, че мога да променя. Опитвам се да свиквам с тези, които не мога да променя, ако това изобщо може да бъде някакъв вид адаптивен механизъм. В тези случаи оставам на ниво идентифициране, че има неправда. 

Има ли място в лекарската професия за емпатията? Възможно ли е лекарите да се оценяват и по способността им за емпатия, а не само като една чиста експертност?

Лекарската професия в зародиша си е започнала като дейност, свързана с емпатията, да преживяваш емоционално страданията на другите и да се отдаваш на това да ги лекуваш. За мен емпатията е ключов елемент от лечебния процес. Имах един преподавател, който казваше: „Лекарят е вид медикамент, той трябва да бъде даван в подходящата доза“. Тоест, емпатията на лекаря, комуникацията му с пациента и съпреживяването са ключови компоненти, без които останалата част от технологичното лечение нерядко може да бъде недостатъчна. Всъщност, ако имаме неуспехи в общуването, които са много характерни за нашия технологизиран свят, те са именнно липсата на добра комуникация лекар-пациент, което води до това, че пациентът въпреки че може да е лекуван добре, има усещането, че не е намерил човек, който да му съчувства и да го разбере. Затова много голям процент от хората не се чувстват адекватно лекувани. Например в Харвард подбират студентите по медицина не по успеха по химия и биология, а по тестове за емпатия. Тоест, когато подбираш хората да са емпатични още на входа, накрая на изхода имаш добре подготвенн хора със знания и умения, които по същност са емпатични. Защото трудно и сложно е да се научиш на емпатия.

Какво е знанието? Натрупване на данни ли е или е възможността за анализ и интерпретация на данните?

Нашата образователна система явно дефинира знанието като нещо, което се събира отвън и се натрупва в паметта, за да може да го възпроизведем по време на изпит. Докато съвременните системи на образование разчитат повече на критичния анализ и възможността да се обработва информация, която е външна за нас. Не е необходимо да знаем наизуст, а да можем да се ориентираме максимално бързо в наличните външни носители на знания. Това е еволюцията в интернет, където можем да намерим всички отговори на въпроси, стига да знаем как да ги ползваме. Защото, ако не можем критично да оценяваме данните, които виждаме в огромното количество, тази информация ще ни вкара в голяма беля. Знанието е външно, не е необходимо да е в нашата глава като обем, по-важното за нас е да анализираме и критично да обработваме информацията, да правим връзки и да знаем къде да търсим, включително и с кои хора да се консултираме, за да намерим правилното решение. В медицината, в годините, в които аз завършвах, 80-те години, информацията се удвояваше веднъж на 10 години. В момента количеството информация в областта на медицината се удвоява на всеки 70 дни. Никой не може да издържи на такъв обем информация.

Цивилизацията върви напред като надгражда върху постиженията на предишните поколения. Лавина от човешко знание, по-лесен достъп до информация, а сякаш по-широко оглупяване наблюдаваме. Какъв е този странен процес?

Този странен процес е много логичен, защото хората предпочитат да оценяват информацията емоционално. Когато някой недобронамерен подава информация с емоционална окраска, била тя позитивна или негативна, тя ще е по-конвертируема от истинската информация, която няма емоционален заряд. Например между наука и забавление хората в 9 от 10 случая ще изберат забавлението. И когато информацията е свързана повече със забава, отколкото със структура, логика и наука, то хората ще преяждат с такъв тип информация, а тя не им носи максимум ползи. Фалшивите новини и дезинформацията са шест до десет пъти повече в пространството. Така както хората предпочитат да ядат junk food, тоест боклучава храна, по същия начин ядат и junk info, тоест бърза и лесна за смилане информация.

Не ползваме ли едно много ограничено понятие за интелигентност. Например хора с високо IQ могат да се окажат лоши мениджъри на собствения си живот, лоши приятели, лоши партньори, лоши колеги и пр.

Точно така е. Интелигентността има множество измерения. Единият вариант е чисто математическата, логическата интелигентност, това което се измерва с IQ. Но има и емоционална интелигентност, EQ, която е различна от математическата и показва как хората могат да общуват с други хора, да бъдат съпричастни, да комуникират, да помагат. Има социална интелигентност, има, ако щете и търговска както и политическа интелигентност. Всяка област от живота може да бъде отговор за вид интелигентност. Като дефиницията за интелигентност за мен е възможността максимално добре да взаимодействаме с околната си среда така, че да се получава нетно положителен ефект за всички от тази среда. Тоест, ако един човек е интелигентен, той добавя към богатството на екосистемата, в която работи. Ако не е интелигентен, той отнема от екосистемата.

Да, покрай нашумялата емоционална инелигентност става дума и за междуличностна интелигентност, тоест способността ни да разбираме другите хора, да сътрудничим с тях. Има и такова нещо като вътреличностна интелигентност, това е себепознанието, достъпът до собствените ни чувства, умението да се зареждаме от тях, да насочваме поведението си съобразно това знание.

Нямам задълбочени познания в областта, но чисто интуитивно мога да кажа от общомедицинската ми култура, че истинското здраве е въпрос на хармония между отделните съставни части. И човек, за да постигне този баланс вътре в себе си и с околните, трябва да може да познава както собствената си психика, както собствените си чувства и реакции, така и тези на околните. Колкото по-добре ги познава, толкова по-хармонично може да минава през живота и да бъде успешен. С цялата условност на думата успех, защото за едни хора успехът се измерва с едни критерии, за други – с други.

Кои хора намирате за успешни в живота?

Моята дефиниция за успех е, когато усещам, че съм в такъв вариант на взаимодействие със средата, че в края оставям след себе си нещо повече отколкото, когато съм влязъл в системата. Тоест да помагаш на другите, да добавяш към околната си среда. Това е нещото, което ме кара да се чувствам успешен. И обратно, когато не мога да постигам такова въздействие, се чувствам неуспешен, въпреки че това може да е свързано с трупане на пари, трупане на връзки, трупане на власт. Такива неща не ме карат да се чувствам по-добре или по-успешен. Успех е, когато добавяш стойност в отношенията си с другите хора.

За да си успешен политик, а не просто човек, който търси финансови облаги, трябва да притежаваш усещане за добавяне към общественото благо. Да са ти потребностите на върха в пирамидата на Маслоу.

Според мен пирамидата на Маслоу е малко изкуствена, но така или иначе обяснява част от отношенията, които човек има със заобикалящата го среда, и мотиваторите му. За съжаление смятам, че голяма част от хората, които влизат в политиката, обитават ниските нива на пирамидата. Тоест те влизат в политиката, за да задоволяват базисни нужди като храна, покрив над главата и пр., поради което нуждите на немалка част от политиците изглеждат финансови. Те влизат в политиката с финансови желания. И когато има значителна група такива хора в системата, тя започва да реагира именно като изградена от такива хора. За голямо съжаление. Защото политиката е начин, по който ние да съществуваме като общност. За да имаме добри политици, трябва да избираме такива, които са надмогнали част от базисните си нужди по пирамидата на Маслоу и са стигнали до необходимостта да допринасят повече за околните. Такива хора не се намират лесно.

Специалистите говорят и за групова интелигентност, като се опитват да разберат защо едни групи са по-ефективни от други. Групата няма как да бъде по-умна от общата сума на уменията на своите членове, но може да се окаже доста по-глупава, ако вътрешната й структура не позволява хората да споделят своите таланти. Тоест ключът към високия коефициент на интелигентност на групата е социалната хармония, способността да се работи в екип…

Аз съм имал уникалната възможност рано в трудовия си живот да попадна на място, където можехме да сформираме екип и да усетим удоволствието от работа в истински екип, където хората взаимно си донадграждат възможностите. Усещането е уникално, страхотно. И, който го е преживявал, търси да го намери пак. То става, когато хората разберат, че са достатъчно различни, за да могат да допринасят един за друг. Например, аз съм работил с хора, които имат отношение към детайлите, а аз самият нямам такова, но имам общата картина и визията, това, което се нарича стратегическо мислене. Когато човек има стратегическо мислене, може да пропусне важни детайли, които да не му позволят да стигне до целта, която той вижда. Той трябва да работи с хора, които са ориентирани към детайла, които пък доста често не могат да видят голямата картина. Идеалният вариант е, когато се съберат такива хора и са достатъчно близки и си вярват, и работят заедно в името на обща цел. Те се допълват по такъв начин, че системата работи като едно голямо цяло. Това е все едно в една кола, да си помислите, че двигател, трансмисия и предно стъкло могат да работят отделно. Предното стъкло не се състезава с двигателя, те са едно цяло. Работят заедно, за да постигнат нещо, което нито стъклото, нито двигателят могат да постигнат сами.

Това възможно ли е в нашия парламент, който представлява една група, която би трябвало да работи в екип за българския национален интерес.

Според мен има интереси извън парламента, които позволяват да се възпроизвеждат хора от по-ниските етажи на пирамидата на Маслоу, за която говорихме. За да може парламента да възпроизвежда конкретно удобно поведение, а не да кове закони за една по-добра държава. Интереси отвън карат хората в парламента да действат по определен начин заради краткосрочни облаги. Затова и трудно извеждаме в парламента хора, които могат да трансформират държавата ни към нещо по-добро. А колкото по-малка е една държава, толкова по-лесно може да бъде завъртяна на 180 градуса и да тръгне по нов път.

Разкажете повече за себе си. Какви бяха родителите Ви, има ли нещо интересно, за което веднага се сещате от Вашето детство?

Когато бях много малък, прекравах много време с баба и дядо, които живееха на Лъвов мост. Родителите ми бяха физици. Майка ми беше физико-химик. Баща ми беше геофизик, метеоролог. Тоест от най-ранна детска възраст, когато задавах въпроси от рода на „защо небето е синьо“, получавах научни отговори, например как преминава светлината през атмосферата, как се пречупва и пр. Научният подход беше част от начина, по който бях възпитаван. Когато бях втори клас, баща ми получи назначение в ООН като експерт към Световната метеорологична организация, за да организира метеорологичната служба на Иран по времето на шах Реза Пахлави. Заминахме там, а аз не знаех нито дума друг език освен български. Беше изключително трудно, но само за около два месеца. След два месеца вече знаех английски до степен да мога спокойно да общувам. И това ме накара да вярвам, че ученето на езици не е толкова трудно и дава допълнителни прозорци към света. Всеки език дава различен начин на възприемане на света. Това, което помня като нещо интересно, е, че чужденците в Иран живееха като общност и ме номинираха да участвам като жури на един международен кинофестивал за детски филми. Това беше една много интересна седмица, в която трябваше да гледам филми и да давам мнението си по тях. Накрая на фестивала се срещнах и със съпругата на иранския шах. Имам и снимка с нея. Тя беше страхотна красавица, императрица Фарах. Общуването с различни култури е много обогатяващо. Това, на което се научих там, е важността на различната гледна точка.   

Имате сестра. Какво се случи с нея, какво учеше там?

Сестра ми завърши в Иран персийска филология. Когато се върнахме тук, тя беше единственият човек в България с персийска филология, беше направила и докторска дисертация. Тя е един от малкото специалисти в света на тема Омар Хаям, тя преведе и биографичната книга на Сидни Поатие. Интересна личност е моята сестра. Нейната специалност в момента е социолингвистика, тоест доколко езикът следва социалните процеси в обществото. Едно от нещата, които беше разработила след като се върнахме в България, беше общото между персийския и българския език. Има над 200 думи, които са идентични между двата езика. Имало е преселници от Персия във времето, които са идвали на Балканите и са оставили думите по пътя си.

В училище кой беше любимия Ви предмет.

Математиката ми беше любимия предмет, много ми вървеше. За съжаление много исках да рисувам, но не можех. Затова в известен период от живота си започнах да се занимавам с технологично чертане, защото правилата с които разчертаваш даден детайл водят до резултат близък до прерисуването му. Това не е рисуване, разбира се, това е чертане.

С какъв успех завършихте?

Завърших гимназията със златен медал, с отличие. А след това и университета по същия начин. Бях с висок успех. Когато човек зарежда с информация децата си повече и по-отрано, те влизат във всеки следващ етап малко по-подготвени от своите връстници. Това кара децата да чувстват, че в състезанието са с едни гърди лекичко напред. Възможността да научиш езици по-рано от другите в живота си поддържа мотивацията ти да вървиш напред и по-нататък. Любовта към знанието се възпитава и се превръща в необходимост. Това беше нещото, което постигнаха моите родители с мен. А после и аз се опитах да направя същото с моите деца. 

Имах намерение да Ви питам какво считате, че е било най-необходимо да направите за децата си, на какво да ги научите?

Искам да допълня само, че винаги за мен най-важното в живота е била възможността за избор. Когато човек бъде поставен в дадена ситуация, трябва да може да избере между няколко различни опции, тогава се чувства истински свободен. Най-несвободен е човек, който няма избор и трябва да направи нещо. Това, което съм се стремил да направя винаги със своите деца, е да им давам възможността да имат избор. Това е най-ценното, което може да се даде на едно дете.

От недостатъците, които виждате в хората, кое ви дразни най-много? Кое считате за неприятен недостатък?

Нежеланието на хората да се учат, нежеланието да разберат, че не знаят всичко. Нашият живот, целият ни живот и моят също е низ от постоянно учене. Винаги има какво да се учи. Има хора, които не желаят да учат, те са спрели на много ранен етап на развитието си в някаква област, в която мислят, че знаят достатъчно, толкова, колкото им трябва. Това е нещото, което винаги ме разколебава, когато става дума за такива хора. Възможността да надграждаш знанията си е ключова за смисления човек.

Много често се поставят диагнози и дори се правят операции, провежда се лечение, за да се вземат пари по клинични пътеки. Как считате, че това може да бъде контролирано?

Този проблем не е проблем на болниците, той е проблем на системата. Защото със самото въвеждане на клиничните пътеки като метод за финансиране на здравната система, беше създаден един огромен проблем. Същностен проблем. Навсякъде по света има система за отчитане на разходи за свършена работа и система за контрол на качеството в медицината, която е различна и отделна от системата на финансиране. Когато ти получаваш финанси за извършване на определен тип дейност, ти започваш да вършиш повече от този тип дейност и това е нормално. Поради това ние не трябва да създаваме система, която да казва „ти ще получиш пари само ако направиш такава диагноза“, защото тогава ще започнем да правим диагнози, за да можем да получаваме пари. Трябва системата да е такава, че работата да се върши и лекарите да използват цялото си знание, и в резултат на това пациентите да са по-добре, но да получават лекарите достатъчно пари. Това нещо по света е измислено и то се нарича DRG (Diagnosis-related group), което означава диагностично свързани групи. Това е, когато ти получаваш средства не конкретно за пневмония, а за възпалително заболяване на белия дроб. Това може да е пневмония, може да са бронхиектазии, може да са редица други заболявания, и получаваш тези средства за това, че лекуваш такъв тип заболяване, като вътре в този тип заболявания има определени процедури, които се заплащат. Ако лекуваш пневмония, имаш клинична пътека, която казва „прави 1,2,3,4…“, но само ако е пневмония, ако са бронхиектазии ти пак ще получиш същите пари, но критериите за качеството за лечение на бронхиектазии са различни от критериите за пневмония. Тоест клиничната пътека е начин ние да проследяваме качеството на извършената работа. А диагностично свързаните групи са начина, по който ние финансираме извършването на тази дейност. И когато имаме тези два компонента, здравеопазването не източва касата, не се пишат фалшиви диагнози, работи се по DRG, това обаче изисква да имаме достатъчно информация в самата група за това какви дейности се извършват, колко са компетентностите на хората, които ги извършват, защото и труда се изчислява. Поради което, ако тези групи се въведат, разходите за здравеопазване ще нарастнат и затова няма политическа воля те да бъдат въведени. Но пък невъвеждането им води до това, че имаме една куца система, която не може да има правилните стимули вътре в нея и след това лекарите биват обвинявани за грешките, които всъщност са грешки на системата. Те са грешки на това, че мотиваторите, които карат системата да работи безпрепятствено, не са на местата си.  

Вярващ човек ли сте? Как се отнасяте към религиите?

Имам дефиниции за два мисловни процеса, които се конкурират в света. Единият е вярване в някаква сила, а другият е вярата в това, че има още какво да знаем. Тоест едното е вяра в съмнението (аз се съмнявам във всичко), което всъщност е науката. А другото е „аз вярвам в нещо, в което са ми казали, че трябва да вярвам“, и това е религията. За мен има две противоположности, наука и религия. Аз съм привърженик на науката. Аз съм склонен да се съмнявам, докато не се намерят доказателства, които да отстранят съмнението ми. Затова, когато говорим за медицина, базирана на доказателствата, това е научният подход, при който търсим доказателства за всяко едно нещо, което можем да твърдим и да препоръчваме. Да, за някои неща няма доказателства и тогава трябва да разчитаме на интуицията си. Но всеки уважаващ себе си лекар, който изповядва медицина базирана на науката, когато види, че има области, в които няма знания и научни доказателства, се стреми да изгради такива, да създаде условия, щото да може да се направи изследване, което да докаже или отхвърли една възможност. Това е нещото, което движи медицината напред.

Отхвърляте чудесата така ли?

На практика чудесата ги има дотолкова, доколкото не можем да видим нещото, което ги е предизвикало. Всяко нещо има причина и следствие. Всяко нещо е на базата на взаимодействия, които могат да бъдат идентифицирани. Ако ние не можем да ги видим какви са, може да ни изглеждат като магия. Когато бях в Иран, преподавателят ми по естествени науки беше фокусник. Той запали в мен една от моите страсти в по-младите ми години, да правя фокуси. Когато погледнете отстрани, не можете да разберете как се появява една карта или кърпичка отникъде. А то има мехнизъм, и ако човек го знае, може да го направи. Тоест, оказва се, че не е магия, а се случва по точни правила.  

Това, което не се купува с пари, се купува с много пари. Съгласен ли сте с тази популярна фраза?

Има неща, които не могат да бъдат купени с пари. Човек може да направи външно много неща с пари, може да си изгради остров в океана, да го оборудва, да купи какво ли не, но някои ценни неща в живота като доверие например не могат да се купят с пари. Не казвам лоялност, защото лоялност може да се купи с пари. Докато човек снабдява гавазите си с пари, те ще му бъдат лоялни, но ако прекъсне парите, лоялността ще изчезне. Доверието не може да бъде купено с пари. И се гради много трудно.

Разкажете за интереса Ви към компютрите.

С компютри започнах да се занимавам много отрано. Първият ми компютър беше още през 1984-1985 година, много отдавна. Правец 82. Аз бях и един от първите 30-тина човека, които имаха интернет по онова време, когато се инсталираха т.нар. модеми. Първият ми модем беше на 1200 бода, което е една много бавна скорост. Използваше се през телефоните, у дома имахме дуплекс и съседът вечно нямаше сигнал, това беше голям проблем. Затова основно работехме с компютрите нощем, когато не се ползваха телефоните. Преди интернет се занимавах с това да програмирам, математическите ми наклонности ме караха да искам да програмирам, да накарам една машинка да прави разни неща, да изчислява бързо и пр. После дойде интернет и възможността да общуваме. Станах член на един от първите BBS-и в България (Bulletin Board Service). И досега сме приятели с Вени Марковски и с Митко Ганчев, които бяха едни от хората, които направиха тогава първият BBS. Покрай мен и децата ми, които тогава бяха много малки, започнаха да се занимават с компютри още в най-ранна възраст.

Вярвате ли, че страната ни може да се промени? Според Вас кой е най-същественият базов проблем в държавата ни, от който тръгва всичко, което не ни харесва? Нещо в народопсихологията, в географското разположение или в образованието?!

В различни части от живота си съм вярвал в различни причини. В една част от живота си вярвах, че, понеже през Балканите неколкократно са минавали и са съкращавали част от населението, тази част, която най-много надига глава, тоест главите са били отрязвани буквално, и аз считах, че генетичният фонд е променен. Точно на базата на това селективно изличаване на по-будните хора от нашата популация. Това е причината САЩ да са това, което са, и Австралия да е това, което е. Там са отишли хората, които са склонни към поемане на рискове, да се качиш на кораб и да не знаеш къде отиваш… Но понеже ме питате дали може да се промени България, категорично може и смятам, че основното нещо, заради което не успяваме да направи промяната, е недоверието ни един към друг. У нас изконно съществува недоверие към всеки един, ние казваме „трима българи са чета с предател“. Много бързо смятаме, че някой иска да ни прецака, да ни предаде, не си вярваме едни на други, поради което много трудно работим в екип. Когато българин излезе в чужбина обикновено е успешен. Проблемът е, че когато се съберем на едно място, започваме да си пречим едни на други, с огромно недоверие сме и с огромно ниво на завист. Ние толкова много завиждаме на другарчетата си, че дори и нищо друго да не правим, злословим едни за други зад гърба си, поради което като цяло не можем да се движим като екип напред. Иначе, според мен, няма други причини, за да сме в това положение. Ако можем да работим в екип и да изграждаме консенсус, България в много кратък период от време може да стане Швейцария на Балканите.

Коя друга професия много Ви харесва, и ако не бяхте лекар, може би бихте се занимавали с това?

Откакто съм станал лекар не съм мислил за друга професия. Дори, когато в един период станах част от висшия мениджмънт на една от фармацевтичните компании, аз продължавах в същността си да бъда лекар. От момента, в който съм завършил, не съм искал нещо друго. Дори сега, ако вляза в политиката, ще вляза като човек, който иска да лекува, а не да прави политика. Това, което бих правил с голямо удоволствие, ако мога да го правя, или бих изчезнал, ако не мога да го правя, е да подобрявам статуквото с терапевтичен подход. Тоест виждаш проблем, който трябва да бъде лекуван, и предлагаш тези мерки, които знаеш, че ще доведат до по-добър резултат.

Защо „Демократична България“ трябва да влезе в парламента? С какво тази коалиция и нейните депутати биха променили политическия климат?

Според мен, това са хора, които държат на принципи. Могат да поемат отговорност. Като цяло това съм видял досега от тях. Последователност, с която преследват предварително и ясно дефинирани цели. Например съдебната реформа. Когато говорим за систематична, последователна настъпателност, това е нещо, което човек го хваща като знаме и го преследва, докато го постигне. Нашата политика има нужда от такава настъпателност. Защото в последните години виждам много непоследователност в много области. Специално за моята област, за медицината, мога да напиша томове по въпроса как се взима едно решение, след това се взима друго решение, което противоречи на предходното и пр. Непоследователността в политиката е ужасна за управлението, защото генерира недоверие. Аз вече ви казах, че за мен доверието е ключова ценност, защото без доверие не можем да се приближаваме един към друг достатъчно, за да можем да общуваме, да си вярваме и да движим нещата в една посока. Когато имаме недоверие във властта, страда възможността да може да бъде управлявана една държава. Недоверието е буквално токсично. И прави невъзможно ефективното управление.

Не подхождате ли с наивитет към това, как се прави политиката изобщо?

Със сигурност подхождам наивно, защото никога не съм се занимавал с политика. Но има нужда и от това като подход. Защото, ако има само прагматичния подход на досега съществуващата политика, ще получаваме отново същия резултат. Ако продължаваме да правим точно това, което сме правили, не можем да очакваме друг резултат. Ние трябва да променим нещо, и това, което предлагам, е да подхождаме с повече доверие. Да вярваме, че хората, които сега ще отидат в парламента, ще направят това, което са казали, че ще направят.

Не се подчинявай, ако това противоречи на принципите ти, казва Айнщайн. Вие умеете ли да правите компромиси и доколко правенето на политика е постигане на компромисно решение?

Компромисите движат процеса напред, но те трябва да бъдат на базата на споделени принципи. Тоест принципите не са въпрос на компромис. Компромисът е на базата на това как постигаме нещо, а не какво постигаме. Въпросът „какво постигаме“ е принципът, с който трябва да работим. Примерно трябва да имаме първенстване на правото, тоест правовата държава е във фундамента на всичко останало, което трябва да се случи. Тя е по-важна отколкото здравеопазване или образование, защото, ако ние нямаме правов ред, здравеопазването не може да функционира, образованието не може да функционира както трябва. Да имаме справедливост и право, това е принципна позиция, която трябва да бъде преследвана. Как да го постигнем, може да е въпрос на консенсус и компромиси, дали да бъде малко по-бързо, малко по-бавно, малко по-вляво или по-вдясно, малко по-грозно или красиво. Но принципът не е въпрос на компромис.  

Можете ли да бъдете партиен човек, тоест да сте послушен, да сте екипен играч, не толкова индивидуалист в мисленето и действията?

Зависи какво се възприема като партиен човек. Ако става дума да имаме общи принципи, които да споделяме, да, мога да бъда партиен човек. Ако става въпрос да съм послушен, на базата на това, че партията храни добре, не, не мога да бъда партиен човек. 

Коя черта в характера си намирате за силна?

Относително спокоен човек съм. Не обичам да се конфронтирам. По-скоро съм колаборативен, отколкото конфронтиращ се. Това качество намирам, че е полезно в област, където конфронтацията винаги е деструктивна. А политиката е именно такава област.

Някоя слаба черта, която знаете, но управлявате в себе си?

Знам такава черта, но не я управлявам добре. Много съм доверчив.

Всеки, който влиза в политиката, моментално бива нападнат от недоброжелателни коментари, че го прави за пари, за слава, защото е нарцис и други такива. Как отговаряте на подобни нападки?

Старая се да не гледам какво пишат за мен, защото много хора, които в момента пишат негативни коментари, са хора, които никога не са ме познавали. И те искат да ме вкарат под общ знаменател с всички, които може би познават, а може би и по същия начин не познават. Заявката ми за влизане в политиката е лично решение, защото видях, че много хора се домогват до политиката, а всъщност нямат желание да направят нещо смислено и важно за общността. Смятам, че е важно да направим нещо за общността. Правил съм го достатъчно дълго, има много хора, които знаят, че това е така, и ме познават от тази гледна точка. Ако не попадна в парламента, за разлика от много други хора, за които политиката е „парламентът или нищо“, аз имам много други неща, които мога да правя успешно, и които ми носят истинско удовлетворение. Както като лекар, така и като човек, който се занимава с неправителствена дейност в обществена полза. Дори, ако пожелая, мога да се пенсионирам и да се занимавам със земеделие. Подчертавам това, което казах и преди, усещам се напълно свободен, защото имам възможността за избор.

Последната опция е много симпатична. Ползвате латински, кажете една латинска сентенция, която Ви изразява, която считате, че има фундаментален смисъл.

Sapienti sat,… на умните им стига, тоест, тези, които са умни и от малко ще разберат.